http://glasove.com/categories/intervyuta/news/fransis-fukuyama-ne-sym-si-promenil-mnenieto
Учителите по математика често дават тази задача в класовете на прогимназията. От шест еднакво дълги клечки децата трябва да изградят четири равностранни триъгълника. Усилията са големи, но резултат липсва. Най-умните деца успяват да конструират квадрат, разделен на четири триъгълника по двата диагонала. Но тези триъгълници не са равностранни, а правоъгълни. Отговорът на задачата лежи в … изобретяването на ново, трето измерение – височина. Децата са свикнали да работят в равнина, а тази задача изисква построяването на пирамида, в която основата и трите стени дават отговора – четири равностранни триъгълника.
Тази задача е в основата на повечето неразрешими проблеми, с които се сблъсква човекът и човечеството. Когато няма изход, единственият изход е да изобретиш ново измерение и нов подход, нов възглед върху проблема. Фукуяма е прав за това, че алтернативите на либералната демокрация в днешния свят не са особено перспективни, нито притежават интелектуален и ценностен интегритет. Възраждащият се консерватизъм – и в Европа, и другаде – е политически израз на стремежа да се съхранят ценностите и идентичността на общностите и културите, които неолибералната глобализация отхвърля по пътя на своята собствена утопия – единен и безразделен свят, подчинен на „мултикултурализма“ и всеобщия стремеж към все по-голяма материална печалба и все по-голямо материално потребление. Подобно на всяка утопия, неолибералният глобализъм се сблъсква и зацикля в съпротивата на реалния живот, който отказва да се подчинява на утопии – независимо от това дали са либерални, комунистически или националистически. Но все по-успешно отхвърляйки неолибералния глобализъм, консерватизмът в многообразните си измерения не дава отговор на въпроса за посоката, в която светът и неговите многообразни общности ще продължат своя път към бъдещето. Консерватизмът има и ще има успехи в съхраняването на човешките идентичности, но трудно ще се справи с дилемата за тяхната бъдеща еволюция. Религиозният фундаментализъм, изолационизмът и опитите за излизане от уравненията на глобализацията могат да постигат значими, но частични и ограничени във времето победи.
Либерализмът днес носи измеренията на многообразни кризи, набъбващи в неговия сблъсък с реалности, които изискват нови измерения на мислене и действие за да бъдат „опитомени“. В потока на човешката еволюция либерализмът реши императивната задача за освобождаване на човека от ограниченията и йерархичния колективизъм на традиционното общество. За традиционния човек системата от ценности функционира като списък от външни за неговото съзнание императиви, които са „записани на стената“ като норми за поведение – десетте Божи заповеди, Законът на юдаизма, всеобхватният кодекс за поведение на исляма. Тези норми освещават определена обществена йерархия и фиксираното място на човека в нея. Просвещението отхвърля този „осветен от Бога“ ред и приема, че след като е изпълнил своята задача по Сътворението, Бог се оттегля – „пенсионира се“, отдавайки на човека правото да се самоуправлява. Надарен с неотчуждаеми права и способност да различава добро от зло, човекът трябва да поеме на плещите си задачата по своето собствено самоуправление. Така се ражда модерният човек, който придобива степен на неподозирана в традиционното си минало свобода. Той интернализира в себе си моралния кодекс и способността за съждение кое е правилно и кое не. Човекът с традиционно самосъзнание еволюира до пълноценно „его“ – структура на пълноценна личност, способна да носи отговорност за собствения си живот и да го споделя с другите по определени правила, свободно договорени в общността. В политически план тази новопридобита свобода е осветена като идеология на либерализма.
Освобождението на модерния човек се осъществява като отказ от зависимости от духовния свят и практическо неглижиране на духовния свят в дейността по „завладяване“ и очовечаване на материалната вселена около човека. Вместо интерес към трансцедентните условия и реалности на съществуване на човешкия дух и човешката душа, модерният човек насочва своя интерес и своето битие към опознаване, завладяване и технологизиране на материалния свят – такъв, какъвто той съществува на планетата Земя. Това, с две думи е историята на модерната епоха – овладяване на материалния свят от човека в ролята на „демиург“ – и превръщане на неговите закони в инструменти на човешка експанзия и развитие. Историческите граници на този процес на материална еволюция бяха достигнати през втората половина на 20 век и се проявиха в нарастващата тревога за конфликт между безкрайното любопитство, алчност и стремеж към власт и контрол на homo capitalisticus и ограничените ресурси на планетата, изискващи равновесно и съподчинено развитие на природа и икономика. Като процес на стратегическо управление глобализацията представлява съчетание на две основни идеологически утопии, предназначени да тушират и размият съзнанието за този конфликт между ресурси и развитие – пазарен фундаментализъм и мултикултурализъм.
Пазарният фундаментализъм претендира, че свободният пазар, разбиран като самостойна и самовъзпроизвеждаща се система за безкрайно развитие и обогатяване на човека няма граници, стига да бъде оставен на мира от политиката, националните институции и алтернативните – враждебни идеологии, които си измислят причини за ограничаване на икономическия растеж. Пазарният фундаментализъм функционира в пряка връзка с мирогледа на технократизма. Безкрайното развитие на материалната технологична структура е не само в полза на човека, но е единствено в състояние да осигури светло и вълнуващо бъдещо развитие на човека. Трансхуманизмът – развитието на технологии за промяна и усъвършенстване на човешката същност, еволюцията на изкуствения интелект – или надеждата за това, че телата ни могат да умрат, но съзнанието ни може да се прероди в надежден „киборг“ без граници във времето, утопиите на космическите пътешествия – които ще ни разселят по други планети когато Земята престане да ни служи толкова добре… Утопиите на технократизма се основават върху възгледа за човека като изцяло материално същество, чиято мисъл, емоция, ценности, вяра и очаквания за бъдещето са продукт единствено на неговата висша нервна дейност, или функция на неговия материален мозък. В тази система място за илюзията, наречена „душа“ не съществува.
Мултикултурализмът субституира борбите на радикалната лява традиция на модернизма за социална справедливост, равенство и създаване на едно съвършено общество – комунизъм или анархизъм, с програма за равенство на всички култури, смесени в съвместен живот по логиката на стриктно спазен респект към другостта. Очевидно свръхблагородна амбиция, която се сблъсква с неумолимото изискване към всяка човешка общност за нормално съжителство – наличие на всеобщо приет културен код от ценности и норми, правещи възможно човешкото съвместно съществуване. За постмодерния либерализъм – новата ортодоксия на радикалното левичарство – този културен код трябва да представлява съвкупността от основните граждански и политически ценности на либерализма. И те наистина биха могли да свършат работа до известна степен, ако самите постмодерни радикали не бяха разбили системата на либералната демокрация до статут на паралелен съвместен живот на все по-многообразни и все по-претенциозни племена – организирани малцинства, изискващи все по-големи привилегии. На привилегии няма право единствено заварената от мултикултурните легиони местна култура, която вбесява постмодерните реформатори с нежеланието си по-бързо да изчезне. Селяни нахални…! Привилегироваността на организираните малцинства спрямо заварените „мълчаливи мнозинства“ унищожава най-важната предпоставка за либерално управление – гражданското равенство и производният от него обществен договор.
Мултикултурализмът е идеологически феномен на хаотизирано материалистично съзнание. Той отхвърля духовността и религията на завареното „мълчаливо мнозинство“, парадоксално умилявайки се от религиите на прииждащите малцинства, дори те да мотивират рязане на главите на неверниците – императив за културно мноогообразие, няма какво да се направи… Дълбоко в сърцето си мултикултурните левичари се надяват, че религията така или иначе ще се саморедуцира до съвкупност от артефакти на фолклора (за каквато я считат те самите) и ще отстъпи мястото си на новото глобално мултикултурно щастие на едно човешко общество, изградено от самообожествяващи се и самодостатъчни си индивиди – утопията на светския хуманизъм. Тези богочовеци ще деконструират и реконструират света по силата на собствените си прищевки, отъждествявани с понятието за свобода, което може да се окаже, в определен смисъл, и края на историята. Постмодерните версии на светския хуманизъм все повече се интегрират с технократичната представа за „всемогъщия човек“, който може да промени всичко в себе си и около себе си с технологична иновация. Технологичната иновация на мултикултурализма се нарича „деконструкция – реконструкция“ по логиката на изцяло волунтаристична липса на надеждни правила.
Редукцията на класическия либерализъм до глобален пазарен фунадаментализъм, при който няма дори и „нощен пазач“, както и до мултикултурализъм, субституиращ гражданското равенство с конкуренция на организирани малцинства, представлява отчетливо свидетелство за криза. Кризите на идеологическите системи винаги отразяват проблематизиране на самото понятие за човек. Ако просвещенският либерализъм изгради своя триумф върху понятието за модерния човек, освободен от оковите на традиционната обществена йерархия, днешната криза на либерализма се разгръща върху невъзможността на този модерен човек да еволюира изцяло в рамките на своята дефиниция като материален човек. Ако модерната дефиниция за човека е „материално същество, което се е развило до способността да води духовен живот“, то днешното развитие на човека все повече ни тласка към алтернативното допускане за това, че човекът е „духовно същество, получило възможност пълноценно да се реализира в материалния свят“. ( „Първо търсете Царството Небесно, а всичко останало ще ви се придаде“.) Същество, достигнало определени твърди граници на по-нататъшното си материално развитие, бихме добавили ние.
Многообразните течения на съвременния консерватизъм добре осъзнават и добре оползотворяват тази слабост на либерализма в криза – неспособността да отговори на нарастващата потребност от духовно възраждане на съвременния човек. Известна е визията на Андре Малро, че „21 век ще бъде духовен или няма да го бъде…“ Проблемът на консерватизма е в това, че той търси духовното възраждане на човека назад в миналото, а не напред в бъдещето. Кен Уилбър нарича това pre-post fallacy(грешката „преди“ или „след“). Човекът на днешния и на утрешния ден едва ли ще се върне в масов порядък към изповедна духовност, вписваща се в традиционните религии на вчерашния ден и техните институционални системи. Много по-вероятно е той да запази – по-точно да възроди своята вяра, наследена от традицията и да я оформи според структурата на своето модерно и постмодерно съзнание, еволюиращо към „интегрално съзнание“. Силата на това духовно възраждане след вековете на модерния агностицизъм все повече ще ни учудва и вдъхновява.
Така политическият дневен ред на утрешния ден едва ли ще се запази в днешната си форма на състезание между либерализъм в криза и консерватизъм, възраждащ традицията. Основната разделителна линия все повече ще минава през разделението между две мащабни и непримирими светогледни системи. Първата, мирогледът на глобалния материализъм все по-упорито ще субституира духовната същност на човека с ерзац заместителите на консумеризма, трансхуманизма, технократичния оптимизъм, за да заличава във времето съществената разлика между човек и киборг. Докато първият е Божие създание, в което е „вдъхната душа“, за да се учи, да се развива, да инволюира и да еволюира, завръщайки се обогатено в дома на своя Баща, то вторият е продукт на човешкото интелектуално и обществено развитие, достигнало до възможността да наподобява собствения си когнитивен потенциал в структури на генериран – изкуствен интелект. Разликата между двете стратегии за човека и неговото бъдеще е драматична и битката между тях ще бъде дълга и оспорвана. Стратегията на духовното възраждане е стратегия на оличностяване на човека по пътя към придобиване на цялостно, мирово съзнание и самосъзнание. Стратегията на технократичния материализъм е стратегия за подмяна на човешката еволюция в посока „безсмъртие“ чрез синтез на изкуствен и естествен интелект. В тази битка съдбата на класическия либерализъм ще бъде раздвоена между две алтернативи. Да бъде наподобяван в структури на социална антиутопия и технократична дегенерация на човешката свобода, или да се окаже градивен елемент, исторически стадий във вечната йерархия на еволюцията, преживявана от човешкото съзнание. „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.”
Фукуяма би могъл да се окаже частично прав единствено ако либералната демокрация излезе от задънените улици на постмодерния либерализъм, ако успее да надрасне текущата си битка с консерватизма и ако покаже потенциал за интегриране на качествено новото съдържание на една епоха на духовно възраждане в основната си ценност – човешката свобода. Свободата на 21 век не може да бъде редуцирана до тази на ранната модерна епоха. Тя е по-комплексна и по-вдъхновяваща, защото залага основите на едно равновесно материално и духовно развитие на човека по пътя на неговата съзнателна еволюция. Либералната демокрация на 19 век се справи с интегрирането на традиционалисткия консерватизъм, а през 20 век интегрира и смекчи радикалния патос на работническото движение вляво. Моята надежда е, че тя ще успее да еволюира и до предизвикателствата на днешния и утрешния ден. Историята няма да свърши, защото новият синтез винаги ще идва след сблъсъка на теза и антитеза. Поне по Хегел е така.
Отломки от огледало 