По повод интервюто на Андрей Пионтковски http://www.faktor.bg/mnenia/intervyu/93828-andrey-piontkovskiy-zhiveem-v-postrampatichniyat-sindrom-na-kremal.html
Андрей Пионтковски е брилянтен анализатор, но в това интервю предпочита да се плъзга по повърхността. Две неща са особено важни в контекста на обсъжданите проблеми. Първо, Тръмп не е просто арогантен ексцентрик, внезапно появил се начело на най-мощната страна в света. Анализът на вълната – американска и глобална, която изнесе Тръмп до стопанин на Белия дом е от ключово значение за ориентацията ни какво предстои и за колко време. Второ, много усърдно от различни страни се повтаря мантрата за ексцентричния Тръмп и правилните му сътрудници, плюс мощните държавни институции на САЩ, които могат да го насочват в правилната посока, независимо от това какво той иска и възнамерява да прави… Какво да ви кажа – и да, и не… От една страна Федералното правителство е най-мощната съвкупност от институционален потенциал – политически и административен – в света. От друга страна, поляризацията на американското общество, особено в сферата на публичната култура, превръща двете партии – Демократи и Републиканци – в заложници на своите успешни фигури на върха. И най-важно – през последните 16 години наблюдавахме две администрации, които прекрачиха определени граници на действие и бездействие, които би следвало да охраняват както националния интерес на Америка, така и ролята й на глобален лидер.
Затъвайки в блатото на войната в Ирак, администрацията на президента Дж. У. Буш пожертва глобалната политика на Америка в полза на един единствен приоритет – Ирак, Ирак, Ирак… Стратегията за интегриране на Черноморско-Каспийския басейн в евроатлантическата сфера за сигурност бе напълно изоставена. С това бяха изоставени всички дългосрочни приоритети по отношение на Евразия. Днес щяхме да имаме съвършено други отношения между Русия и Запада ако Америка на Буш-младши не бе дезертирала от Евразия. През този период и Китай се превърна в световна военно-политическа сила на основата на своето сензационно стопанско развитие и възползвайки се от вакуума, оставен от Америка в глобалния световен порядък. Най-добре от този вакуум се възползва Владимир Путин. Той разбра, че световният лидер е с вързани ръце и побърза да произнесе знаменитата си реч в Мюнхен (2007 г.), в която обяви дните на сътрудничество между Русия и Запада за приключили. Добре дошли в епохата на новото геополитическо съперничество! На следващата година последва натиска на Москва върху НАТО (в Букурещ) да отложи процедурите по приемане на Украйна и Грузия и самата руска интервенция в Грузия. Вашингтон на Буш изрази съжаление… Защо в тези години мощно структурираната федерална държава на САЩ позволи да бъде неразумно похарчена цялата „мека сила“ на Америка като световен лидер и да се възобнови глобалното геополитическо съперничество срещу либералния глобален ред?
След 2008 г. всички очаквахме администрацията на президента Обама да коригира щетите от управлението на своя предшественик. Наистина, новият президент направи важни стъпки за възстановяване на международния престиж и моралното лидерство на Америка в света. За съжаление, целокупната му политика доведе до задълбочаване на проблемите, свързани със западното лидерство в глобалния свят, вместо до тяхното разрешаване. Обама започна с пре-зареждане на отношенията с Русия, което на практика даде зелена светлина за пълна еманципация на Москва от нейните дотогава поети международни обвързаности и за превръщането на политическия режим на Русия в глобална ревизионистична геополитическа сила. Интервенцията в Украйна е само следствие на този процес. Обама нетърпеливо изтегли всички американски войски от Ирак и заложи безусловно изтегляне от Афганистан. Стратегическият вакуум, който се създаде в Близкия изток вследствие на това изтегляне бе мощно засилен от западната стратегия за подкрепа на „умерена ислямистка алтернатива“ на изхабените авторитарни режими в основните арабски страни като следствие на т.нар. „Арабска пролет“. Тази „пролет“ бе последвана от вакханалия на кръвопролитие и разгромени държавни структури, което превърна региона на големия Близък изток в дългосрочно най-опасното място на планетата. След като администрацията във Вашингтон допусна това да се случи, президентът Обама потвърди ефективността на „червените линии“, които Америка при неговото управление не възнамерява да пресича – преди всичко позицията за неупотреба на военна сила. Вследствие на тази позиция видяхме успехите на Русия в Сирия, както и разгръщането на мащабна пропагандна – хибридна война от страна на Москва срещу всички институционални и ценностни опори на Запада. Иронията на тази безпрецедентна ситуация се състои в това, че по време на най-пацифисткото и не-интервенционистко управление на Америка под ръководството на президента Обама, Кремъл разгърна най-мощната кампания с обвинения срещу Америка и Европа – като „организатори на Майдана“, като застъпници на декадентска и упадъчна култура – „гейропа“ – и като агресори навсякъде другаде по света, където имаше или предстояха конфликти. Москва постигна сериозни идеологически успехи – за пръв път след 60-те години – като „изгряваща сила“ на „световния консерватизъм и традиционализъм“… Какво остана от водещата роля на Америка като най-мощен фактор в международния живот?
Това, което Доналд Тръмп лансира като международни позиции на своята администрация е резултат не само на неговата „ексцентричност“, но и на статуквото, което той наследи от предшествениците си. Желанието му за безусловно „приятелство“ с Путин е, разбира се, доста утопично, но е разбираемо предвид новопридобитите позиции на Русия в международния ред – или в международното безредие. Ще го коригират ли Сенатът и републиканците? Да видим, да видим… Тръмп може би желае да изиграе „руската карта“ срещу Пекин, така както неговият съветник Кисинджър изигра „китайската карта“ срещу Москва преди 45 години. Само че тогава китайците спазиха клаузите на неформалния договор. Ще бъде любопитно да видим как Путин ще спази клаузите на предстоящия договор за приятелство с Тръмп… Защото ще му е за първи път да спази договор…
Едно е сигурно – международният порядък, наследен от 90-те години се разпада под напора на мощни нови сили и се отварят гигантски „черни дупки“ на стратегически вакуум в процеса на преразпределение на световната геополитическа власт. Европа спешно трябва да се раздели с всички свои илюзии – идеологически, ценностни и геополитически – и да се погрижи за себе си. Защото в противен случай ще се окаже първата жертва на геополитическия ураган, който помита структурите на международния ред след края на Студената война.
Отломки от огледало 