Смислена кандидат-президентска кампания? Забравете…

Кандидат-президентската кампания през тази година е сведена до статут на досадна формалност и има сериозен риск предстоящият избор да се окаже състезание по нелепост. В ситуация, в която упражняването на президентските пълномощия – обикновено считани за много ограничени – има и ще има все по-важно значение за сигурността на страната и за ефективната външна политика на държавата, пред очите ни изникват кандидати за държавен глава, които очевидно не покриват и минималните критерии за адекватност.

Кандидатът на БСП – генерал о.р. Радев не притежава какъвто и да е политически опит извън стандартните контакти на висшия военен с политическото ръководство на отбраната. Именно тези контакти се оказаха основата, върху която той бе катапултиран от шеф на авиацията към попрището на кандидат за държавен глава. С каква програма напусна Радев армията и се включи в политиката? Съвместното патрулиране на въздушното ни пространство в партньорство с НАТО за него се оказа „по-лошо от Ньойския договор”… Защо? Очевидно, защото най-после успяхме да започнем ремонт на двигатели на приземените ни МИГ-ове в Полша, а не в Русия. За малко пари, а не за много. Без корупция, без шантаж и използване на този тип поръчки за великодържавни геополитически цели. Лобистката подплънка на тази кандидатура е очевидна, но дори тя не е най-големия проблем. Проблем е пълната липса на политически опит, неспособността за ориентация в бруталната джунгла на софийската политика, която вече нанесе първия си удар върху генерала. Привлечен като обща кандидатура на бившия президент Първанов и бившата му партия – БСП, днес Радев вече е кандидат само на Позитано след драматичен развод между червената олигархия и твърде безочливия в претенциите си Първанов. Остава да видим на каква платформа ще води кампанията си Радев. Какво ще поиска той да промени в държавната ни политика освен връщането на тлъстите авиационни поръчки към стопаните в Москва… ? Първите му стъпки в кампанията будят повече тревога, отколкото позитивни очаквания. Срещи зад закрити врати с организации на военнослужещи, включително – паравоенни формирования с отчетливо анти-демократина окраска.

От Позитано винаги можем да очакваме подобна кандидатура – дори и в най-добрите времена на евроатланическа принадлежност на червеното ръководство, проруските позиции на посткомунистическия елит  са били приоритет и норма. Но от Реформаторския блок очакванията са не просто за излъчване на проевропейски и проатлантически кандидат, но кандидат, който да има потенциал да защити стратегическата ориентация на България и да я разгръща в една епоха на нарастващи глобални и регионални конфликти. Кандидатурите, които в известна степен биха отговаряли на тези изисквания – на бившия шеф на разузнаването Димо Гяуров и на генерал Събев – бяха елиминирани на ранен етап в селекцията и днес имаме избор от трима потенциални кандидати – скулптора Минеков, енергетика Трайчо Трайков и бизнесмена Гроздан Караджов. Всеки един от тримата има своите безспорни качества на професионалист и интелигентен човек, но нито един от тях не притежава критичната маса от качества, необходими за президент. Когато ГЕРБ изведе Росен Плевнелиев до президентския стол, младият бизнесмен – успешен мениджър и обещаващ министър на регионалното развитие се сблъска с предизвикателства, които трябваше да решава чрез ударно наваксване на тези липси от политически знания и опит, които бяха напълно естествени за неговата дотогавашна биография. Олигархичните кръгове, които брутално изнудваха Плевнелиев в условията на тежка национална криза след 2013 г. и които платиха за сатанизирането му от жълтия печат разчитаха именно на неговата неопитност и на политическата самота, в която го изостави избралата го партия.

Ще бъда откровен – бих си купил скулптура на Минеков, бих прочел с удоволствие негова позиция в областта на културата, но не бих гласувал за него като кандидат за президент. И не защото не приемам политическите му възгледи – той е честен и принципен човек. А защото в позициите му ясно се очертава пълната липса на политическа компетентност и на какъвто и да е политически опит. Без политически опит е неприемливо да се кандидатираш за кмет, депутат, дори общински съветник, какво остава за президент! На България не е необходим президент, който да утвърждава на думи нейната европейска и атлантическа принадлежност. Необходим ни е президент, който упорито и компетентно да работи за утвърждаване на българския национален интерес в реалния политически процес на европейската интеграция – особено в днешните кризисни и разделни за Европа времена. Необходим ни е президент, който да ни постави на картата на НАТО не като нещастен опашкар, а като достойна държава със своя позиция и интерес. Наблюдавам последните външнополитически действия на премиера Борисов и си мисля колко е важно да имаш както амбиция, така и потенциал да защитиш интересите на страната си като отговорен фактор, а не просто като молител.

Кандидатът на националистическия сектор в българската политика – Кр. Каракачанов има достатъчно политически опит, но негов основен проблем през всичките години след 1990-та е бил да прескочи 4 процентовата бариера със своята партия ВМРО. Каракачанов носи и бремето на вътрешната нееднородност и противоречивост на националистическия спектър, където се обединиха руският националист В. Сидеров, евро-скептикът – но и скептик към Москва В. Симеонов, както и самият Каракачанов, който има доста противоречиви възгледи и биография по отношение на мястото на България по оста Брюксел – Москва. Можеш ли да бъдеш последователен български националист ако си готов на концесии с интересите и натиска на тази империя, която носи пълната отговорност за унищожението на българската държава в средата на 20 век?

Така стигаме до ПП ГЕРБ с нейната откровено арогантна позиция в президентската кампания – „Ще издигнем кандидат когато пожелаем и когото Бойко пожелае и вие няма какво друго да правите освен да го изберете…” Ние разбира се сме информирани, че в ГЕРБ има само един човек, който взема решенията плюс един организационен работник. Толкова. Но и най-добрият началник се задъхва когато трябва да играе човекът – оркестър, а Бойко си е харесал точно тази роля – и непрекъснато разширява оркестъра. Затова със сигурност ще избере кандидат за президент, когото може лесно и категорично да командва от другата страна на Дондуков, а това е по-лош вариант и от Радев, и от Минеков. Защото една съвременна държава се нуждае от институционални баланси и координация, изискващи автономност и ясно дефинирана отговорност на политическите решения. Така се избягват както разнобоят – от типа на позицията на премиер, президент и министър на отбраната по въпроса за „черноморската флотилия”, така и не балансирани – често интуитивни решения във външната политика, продиктувани от страх, партийни съображения и лични сметки.

За съжаление вече е късно да проведем една смислена и центрирана около актуалния дневен ред на българската външна политика и национална сигурност кандидат-президентска кампания. В оставащите два месеца ще очакваме да се приключи списъка с кандидатите и ще се опитаме да се запознаем с тях – повече или по-малко успешно. Кризата на българския президентски избор е част от кризата на политическата ни система, която изгуби своя представителен характер и отразява много тесни – и, страхувам се – напълно нелегитимни интереси на шепа олигарси и лобисти, които продължават да третират България като беззащитна платформа на своите заговори и противоборства.

 

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s