Дебатът за малцинствата

Този текст бе написан в края на 2007 г. за целите на една професионална дискусия между относително тесен кръг експерти. Той не е публикуван и някои от идеите и тезите, споделени в него не са изказвани – поне не в разгърната форма – в рамките на българския академичен и политико-аналитичен дебат. Същевременно смятам, че основните идеи и твърдения в текста продължават да бъдат актуални, поради което си позволявам да го публикувам, макар и с повече от осем години закъснение.

Стратегическата рамка на българския дебат за малцинствата е твърде тясна. Тя страда от концептуално тесногръдие, политическа инерция и периодична емоционална идеологизация – най-вече в условия на етнически сблъсъци и конфликти по места. В политически план, тази рамка е продукт на т.нар. “български етнически модел” – идеологическа формула, отразяваща първоначалния успех на българския преход да разреши мирно и безконфликтно наследството на т.нар. “възродителен процес”. След отшумяването на страстите около възстановяването правата на българските турци, “българският етнически модел” постепенно се превърна в символ на етническата корпоратизация и монополизацията от страна на ДПС на политическия, стопанския и институционален живот на смесените региони в България. Формиран като политика – антитеза на постюгославските конфликти, днес етническият модел на ДПС е символ на авторитаризъм, мащабна корупция и обезправяване на българските граждани с мюсюлманско вероизповедание от етническата корпорация ДПС.

Основно доказателство за идеологическата лукавост на този “етнически модел” е обстоятелството, че второто голямо етническо малцинство в българското общество – ромското – почти изцяло остана извън неговите рамки. Нито държавата, нито ДПС, нито който и да е друг политически фактор в страната не предприеха каквито и да е организирани усилия за гражданската и социалната интеграция на българските роми. Интензивните процеси на общностна дегенерация, гетоизация и пауперизация на мнозинството роми протекоха в среда на институционална безпомощност и неадекватност.

В идеологически план малцинственият дискурс се поляризира между възгледите на битовия национализъм и постмодерния правозащитен либерализъм. За инертния, дефанзивен националистически дискурс в българското общество през 90-те години и в началото на ХХ век, турците и ДПС са стандартната вековна заплаха, настъпваща с нови сили и нова хитрост, а циганите са нецивилизована, примитивна и “нисша раса”, неспособна да живее нормално, прехранваща се от престъпления, лъжи и просия. Острастеността на този националистически дискурс варира според ситуацията, но представата за ромският социален тип, който се формира в неговите рамки е устойчива и категорично негативна. Идеологическата сегрегация, естествено е последвана и от многобройни прецеденти на дискриминация в ежедневието. Като цяло обаче националистическият дискурс отрича какъвто и да е ангажимент към дискриминация на ромите – за дискриминирани се приемат етническите българи, станали жертва на многобройни ромски криминални прояви, оставени без разследване и наказателни последствия от безотговорната държава на прехода.

На другия полюс правозащитната идеология създава интегрираната представа за циганина – въобще малцинствения човек – като жертва. Пред очите ни е класическият левичарски портрет на социално онеправдания, беден, необгрижен, изоставен и дискриминиран маргинален социален тип от малцинствен произход, който само преди 50-70 години можеше да бъде по идентичен начин описан, само че като “пролетарий”. Фактът, че е дискриминиран и онеправдан обяснява (почти до прага на оневиняване) на девиантното поведение на циганина – джебчия, неизряден платец на “Електрофикация” или обитаващ нелегално заселените площи на гетото. Правозащитният дискурс щедро обяснява какво трябва да се даде на дискриминираното малцинство, но отказва да рефлектира върху въпроса какво самата малцинствена общност би могла да направи за себе си.

От гледна точка на концептуализацията на възможните решения и бъдещи развития на малцинствената проблематика тесногръдието на алтернативите е най-осезаемо. В рамките на националистическия дискурс тихомълком (или не чак толкова тихомълком) се приема възгледа, че за ромите е най-добре да отидат някъде в Европа (която и така и така е много грижовна към тях), а за тези които остават в България, по-хард версиите на националистическия дебат – като ранната “Атака” например – препоръчват сурови ”изправителни мерки”, чак до “изправителни лагери”.

Правозащитният либерализъм вижда разрешаване на малцинствените дилеми в класическия левичарски контекст – наливане на едни пари: за електричество, за къщи, за социални помощи и т.н. Привилегията е концептуалната рамка на действието в правозащитната парадигма. Това е логичен извод от принципната лява визия за човека и обществото: човекът е завършен проект homo sapiens, който се ражда с целия си стандартен набор от потенции. Обществото е това, което прави от тези потенции специфични личностни и групови реалности. Щом обществото носи отговорността за формиране на индивида и групата – негова е и отговорността да ги усъвършенства. Затова социалното инженерство е толкова близо до сърцето на левицата, както и убеждението, че чрез него могат да се решават вечните проблеми за доброто и злото, истината и лъжата, равенството и справедливостта.

Отношението към малцинствата – ромско и турско – в днешна България до голяма степен се изчерпва с тези полярни визии – национализъм и правозащитен либерализъм, които отварят твърде ограничено пространство за стратегическо планиране както на държавна политика, така и на политика на гражданското общество по малцинствени проблеми. Възможна ли е една по-просторна визия за естеството на проблемите с малцинствата в България, и оттам – гъвкава и адаптивна стратегия за тяхното решаване?

I. Методология

Представата за завършеността на homo sapiens е не само лява визия за човека. Тя до голяма степен представлява господстващ възглед на модерната социална теория. Докато за прогресисткият възглед за света човекът е по принцип същество с добри потенции, които несправедливито общество изкривява и изражда, а справедливото общество ги разгръща, то за традиционализма и различните варианти на консерватизма човекът е същество, в което се борят доброто и злото – затова общественият порядък трябва да помага на човека да изкоренява злото у себе си и да утвърждава доброто. Но и за традиционалисткия мироглед това е все същия homo sapiens, който е приключен проект, завършено Божие творение. Идеята за еволюцията е в основата на модерната картина на света, но в нея има едно изключение – човекът. Той вече не еволюира, той е венецът на еволюцията.

Причината да тръгнем от “Адам и Ева” за да стигнем до българските стратегии за малцинствата се крие в обстоятелството, че макар и в периферията на модерното човекознание, съществуват идеи и представи за човека като непрекъснато еволюиращо, променящо се същество. Определени направления на антропологията и психологията на развитието са изградени върху презумпцията за непрекъснатата промяна на човешката природа и – преди всичко – на човешкото съзнание. Човекът е това, което е структурата на неговото съзнание в процес на еволюция.1 От гледна точка на този възглед, стратегията за въздействие върху определена личност или обществена група се определя от конкретната системна картина на техния свят. Допускането, че хората са завършен еволюционен продукт може да формира, например, стратегия за модернизация, която е универсална (каквато е например модерната социологическа и политическа теория на развитието). Тази универсалност се адаптира към многообразието на обществените условия, но не върху многообразието на човешкото качество в процеса на модернизация.

Нека – за да бъдат практично пригледни нещата – вземем два полярни примера за стратегии на развитие и адаптация на общностни – малцинствени групи. Пример 1: Холандия е известна със своето либерално отношение към имигрантите и към обществената толерантност към мултикултурната среда на обществен живот. Изхождайки от базисната модерна презумпция за “еднаквост” на човека и многообразие на обществените условия, всяко холандско правителство харчи значителни суми за социализация на пришълци от целия свят в Холандия, планирайки пълноценното им включване в модерното холандско общество. Някои от тях наистина се включват пълноценно. По-голямата част обаче изграждат етнически анклави и начини на живот, базирани върху социални помощи, маргинално социално съществуване и един по същество полу-подземен свят на социални отношения. Пример 2: В Южна Африка системата на апартейд остави общество, полярно разделено на расова основа, с много висок междуобщностен конфликтен потенциал. Двама американци, Дон Бек и Кристофър Кауън – автори (заедно с учителя им Клеър Грейвс) на теория за развитието, известна като Спирална динамика – бяха наети от правителството на Нелсън Мандела за да изготвят модел на междурасово съжителство и партньорство. Това, което те конструираха, беше не просто стратегия за междурасови отношения, но проект за съвместяване и баланс на няколко различни нива на културна еволюция на различните общности в страната, представляващи на практика цялата поредица от ценностни – културни форми (vMEMES), формулирани от теорията за спирална динамика. Този проект допринася съществено за съхраняване на междуобщностния мир в страната през най-опасната фаза на трансфер на институционалната власт от правителството на бялото малцинство към това на Африканския национален конгрес (АНК).

Анализ на примерите. Методология на културните типове като еволюционна спирала. Стратегията на холандското правителство за интеграция на имигрантските общности се основава върху възгледа за структурното единство и завършеност на “човешката природа”. Усилията се прилагат в сферата на социализацията на емигрантите към модерната действителност на европейска Холандия. Този подход изключва разбирането за исторически формирани и структурно обособени етапи на еволюция на “човешката природа”, върху което изграждат южноафриканската си стратегия Дон Бек и Кр. Кауън. Холандските имигранти от Третия свят в своето мнозинство не могат да прескочат ефективно бариерата на модерна социализация, защото – по една или друга причина – не са в състояние да еволюират от различни системни етапи (vMEMES) на предмодерно съзнание и картина на света към системата на едно модерно съзнание. Подобна еволюция – както в персонален, така и в общностен план – се осъществява като обективен процес на развитие в историята на обществата и през живота на отделния човек. Обективният процес не е обект на стратегическо планиране. Стратегиите се съобразяват с него, но не могат да му въздействат пряко.

Затова в Южна Африка Бек и Кауън не се заемат със социализация на зулусите (изповядващи магико-митологична племенна идентичност (vМЕМЕ) към обичаите на мегаполиса Йоханесбург, нито организират курсове за преход на значителни части от бялото малцинство от културната система (vMEME) на авторитарен патернализъм и естествена йерархия към културната система (vMEME) на постмодерния мултикултурен егалитаризъм. Те приемат съществуването на общностите и гражданите, формирани на тези еволюционни нива за обективна даденост, която подлежи на еволюция в дългосрочен план. Те също приемат и останалите културно-еволюционни типове (vMEMES) за даденост – модерната система на рационалистичен индивидуализъм и пазарен активизъм (вече стана дума за мегаполиса Йоханесбург), феодално-аристократичният властови активизъм и егоцентризъм (господстващ културен тип сред йерархията на африканските племенни елити) – еволюционна система непосредствено предшестваща авторитарния патернализъм.2

Основната цел на проекта Спирална динамика в Южна Африка е да изгради гъвкава и устойчива система на социално, икономическо и институционално посредничество между общностите на различно културно-еволюционно равнище (vMEME) с цел вписването им в една обща демократична и пазарно-ориентирана система на обществено развитие. От практико-политическа гледна точка тази стратегия на интеграция на признатото различие не е нова – тя присъства в повече или по-малко скрита форма във всеки процес на модернизация и/или демократизация. Днес в Ирак и Афганистан представителните органи на властта са по същество – повече или по-малко – балансирано представителство на племенната аристокрация, която интегрира хората от различните племенни групи към системата на властта чрез вътрешните механизми и йерархии на колективистичен авторитарен контрол. В съседна Гърция двете основни партии – ПАСОК и Нова демокрация са териториални мрежи на междукланови съюзи, изградени до голяма степен върху патерналистичен контрол над местните общности – днес в по-малка степен от вчера, но все още с много важно значение за демократичната политическа мобилизация. В целият Трети свят след деколонизацията модерното институционално развитие преминава през подобен механизъм на неформално включване на съществуващите предмодерни форми на социална връзка в модерната система на политическо представителство.

Новият елемент в проекта на Спирална динамика за Южна Африка, е че всички културно-еволюционни общностни групи и картини на света получават не неформален, а напълно легитимен достъп до конституирането на системата на междурасова и междуобщностна интеграция на страната след апартейда. Този открито интегративен подход не просто признава различието, той е механизъм за легитимно посредничество между легитимно различни в процеса на своята културна еволюция общности. Мултикултурната норма на постмодерния либерализъм на драго сърце признава различието, но ужасно се срамува да го постави в йерархия. Не е приемливо Холандия да прилага имигрантска стратегия, открито допускаща факта на по-ниското културно-еволюционно стъпало на мнозинството имигранти от Суринам или Борнео. Подобно допускане би било веднага квалифицирано като расизъм.

В Спиралната динамика и в подобните на нея културно-еволюционни теории, различието на еволюционните нива не е расов ли етнически феномен. Разликите между расите и етносите са хоризонтални, повърхностни, не-йерархични феномени. Разликите между нивата на културна еволюция са вертикални, съдържателни и дълбочинно йерархични феномени. Всяко по-високо ниво на културна еволюция презентира една много по-комплексна, вътрешно диференцирана картина на света, поради което редукцията на по-високото ниво до по-ниско, или изкуствената ескалация в очакванията за еволюционото ниво на един човек или една група прави всяка стратегия по отношение на тях неадекватна. Традиционните установки на йерархична сегрегация по раса, етнос, пол, антропологични белези нямат нищо общо с йерархиите на системно културно развитие от типа (vMEMES). Нелсън Мандела се оценява (в рамките на системата (vMEME) като най-високо интегративен тип – способен да интегрира в мащабно задълбочена картина на света предходните етапи на културно развитие и да ги трансцендира (надрасне чрез включване). Ислямският радикал – подобно на всеки радикал-фундаменталист е комбинация между авторитарно-патерналистичен и феодално- активистки егоцентричен тип. Мутрата в българския посткомунистически контекст е типичен пример за феодално-активистка, героико-егоцентрична системна картина на света. (Светът е джунгла, опасно място, в което личната смелост и безкомпромисност води до успех.) Под влияние на монотеистичните религии от последните 2-3 000 години мнозинството хора на планетата споделят културният тип на традиционалистки (авторитарен) патернализъм, според който съществуващият порядък – обществената йерархия – и укрепващите ги ценности и норми на живот имат произход в трансцедентния план и замисъл на нещата, затова доброволното приемане на този кодекс от норми за поведение се възнаграждава като лична служба в полза на доброто.

Капитализмът е продукт на радикално отрицание на този възглед в името на човешкото право да бъдеш господар на собствения си живот, използвайки силата на разума и творческата енергия на стремежа към богатство и щастие – културната система на модерния, пазарно ориентиран модерен материализъм, изповядван от близки до мнозинство части от Северна Америка и Севверозападна Европа, и от малцинства в останалата част на света. Класическата либерална демокрация е институционална система, развита върху историческия опит на модерния индивидуалистичен материализъм, и многократно променяна и адаптирана към нарастващото многообразие от представени в политическата демокрация културни типове след края на XIX век до наши дни.

Многообразните мисловни и емоционални направления на социализма3 и егалитаризма през XIX и XX век постигат през 60-те години на ХХ век културно-исторически синтез в системата на постмодерния и егалитарен комюнотаризъм и мултикултурализъм.4 Основната ценност тук не е успехът (както е при модерния индивидуализъм), а общуването, равенството в различието, нетърпимостта към всяка йерархия. Съвременният постмодерен либерал не признава естествени йерархии, за него всяко неравенство е социален продукт (така мисли левицата от 600 години насам), поради което то подлежи на съзнателна деконструкция, последвана от реконструирането на един справедлив, егалитарен, колективистично-емоционален нов свят. Модерният индивидуализъм доминира икономиката, финансите и технологиите, но културата и политическата система на съвременните западни общества във все по-голяма степен са под контрола на постмодерния либерализъм и егалитаризъм. Неговата вътрешна конфликтност и противоречивост са в основата на поредица съществени дилеми, засягащи политиката и стратегиите спрямо малцинствата в демократичния свят.

Мултикултурализмът е ценностна визия, чиято основна цел е да “деконструира” базисната културна йерархия на модерната картина за света. Тази йерархия предполага, че модерната индустриална цивилизация и култура са достигнатия връх на човешки прогрес и всички останали – обобщени като традиционни култури трябва да се стремят към модернизация, към достигане на стандартите на модерния – т.е. на европейския – свят. Този възглед легитимира колонизацията, но и – парадоксално на повърхността – антиколониалните движения за независимост чрез собствен национализъм и свой път на модернизация. Постмодерният либерализъм постулира пълно равенство и еднаква самоценност на културите и субкултурите – етнически, расови, класови, музикални, полови и култури на стила. Съвместното им – комюнотарно – съществуване е висша ценност само по себе си и само примитивни типове (националисти, расисти и др.) могат да се противопоставят на тази визия за мултикултурен живот.

“Параграф 22” на този възглед е, че тези примитивни типове се откриват винаги в едно потенциално репресивно мнозинство (често пъти илюзорно), а малцинствата – всяко малцинство – са принципните им жертви. Така състраданието и любовта към малцинствата ги надарява (от постмодерна либерална гледна точка) с представата за почти свръхестествена доброта и благост, жестоко наказвана от “примитивните типове” на репресиращото мнозинство. Този възглед е, разбира се, напълно илюзорен, което създава поредица от институционални и легитимационни проблеми в управлението на реалните поли-културни съвременни демократични общества. Как в системата на гражданското равенство – и в какви законодателни и приложни норми – могат да се съвместят ценностите на една радикална феминистка и на един ревностен мюсюлманин, който пуска жена си на улицата само забрадена и под негов личен ескорт? Тези два социални и културни типа могат да се сблъскат конкретно на една жилищна площадка – врата срещу врата, или – още по-проблемно – в един офис, в една институция, в един екип за взимане на решения. За тези проблеми в рамките на мултикултурализма е некоректно – срамно е да се говори.

Както вече посочихме, в български условия, където постмодерният либерализъм е миниатюрен като общност, но значим като влияние, неговата визия за света тесногръдо се сблъсква с традиционалистко-националистическата нетърпимост към малцинствата. Ако за гневния националист едва ли не “само циганите крадат”, то за правозащитника-либерал самото свързване на понятията “кражба” и “циганин” е вече позорно и недопустимо. За настръхналия националист турците чрез ДПС отново превземат България. За либерала-егалитарист всяка критика към ДПС – за авторитаризъм, за корупция, за репресиране на демократични права сред общността на мюсюлманите носи неприличната миризма на примитивизъм и националистическо тесногръдие. Не че той не знае за тези особености в политическия похват на ДПС, не че той не е в състояние да ги оцени като проблем. Самият факт обаче, че става дума за малцинствена структура прави критиката неприлична по определение и обслужваща националистическия примитивизъм. Най-добре е в публичния дискурс тази неприятна реалност да се деконструира и да се реконструира като безпроблемна. Ако действителността не ни помага да осъществим това действие – ще ни помогне херменевтичната диалектика, режисираща интерсубективния дискурс. Лицемерието е основна добродетел на постмодерния либерализъм.

II. Стратегическа рамка на дебата за малцинствата в България

Какъвто и да е идеологическият PR на една политика към малцинствата – държавна или гражданска, нейната основна цел си остава интеграцията на малцинствените групи в националната общност – икономическа, политическа и културна. Културната интеграция не е синоним на “асимилация”, а е необходима общност на културните кодове за комуникация и обмен в обществото. Тази интеграция не заличава малцинствената идентичност, а я вписва в определен контекст – в случая, национален контекст. Отказът от интеграция или провалът на интеграцията се заплащат рано или късно с междуетнически конфликт в обществото.

От тази гледна точка принципното безсилие на българската държава да произведе поне минимално ефективна политика на малцинствена интеграция спрямо двете основни малцинства в страната застрашава в обозрима перспектива етническият мир в българското общество. Респективно, отказът на българската държава да провежда целенасочени политики по етнически и малцинствени въпроси, социализиращи българското мнозинство към разумни, ефикасни и демократични практики за малцинствена интеграция, оставя общественото и гражданско съзнание на нацията в плен на мъгляви митове и страхове или аморфни надежди, експлоатирани от все по-широк спектър популистки алтернативи.

Макар и доста по-активно от държавата, българското гражданско общество е също така далеч от равнището на ефективен обществен дебат и влиятелна гражданска политика по малцинствените проблеми. Тесните граници на правозащитните усилия, изправени срещу маргиналните и примитивни националистически рефлексии по “националния въпрос” вече години наред препятстват ефективната гражданска политика по междуобщностните отношения и статусът на малцинствата.

В рамките на съвременна България, надарена с културно и етническо многообразие съществуват две основни малцинствени групи, заслужаващи определението стратегически малцинства – турци и роми. Техният особен статус в българското общество се определя както от относителния им размер – това са двете най-големи малцинствени групи, така и от спецификата на тяхната културна и етническа идентичност, която пряко въздейства върху геополитическия контекст на страната. Стратегическото планиране на тяхната интеграция в националната общност произтича от основните характеристики на тяхното присъствие в българското общество, дефинирани в гореизложената методологическа рамка.

1. Българските турци

Като културно-еволюционен тип българските турци са в голямото си мнозинство принадлежащи към авторитарно-патерналистичната, традиционалистко-йерархична картина на света (vMEME). Това са хора преимуществено от селските райони и неголемите градове, за които традицията, нормите на исляма като ежедневна битова култура, родово семейната центрираност са определящи за отношението им към света. Верността към родовите ценности се разпростира и върху етническата им идентичност – те високо ценят и съхраняват принадлежността си към турския етнос. В статуса си на малцинство – в България и другаде – те предпочитат рефлекса на самоизолация и капсулиране в родовата общност като гаранция срещу асимилираща модернизация, урбанизация и релативирана идентичност.

След «възродителния процес» този рефлекс бе пренесен върху гражданското и политическо поведение на българските турци с основаването и развитието на ДПС. След първоначалния положителен ефект от реинтеграция на турската общност в гражданския и политически процес на демократизираща се България, за който допринесе съществено, ДПС се разви като етническа корпорация, монополизираща контрола върху гражданското поведение на етническите турци. Разликата между политическа партия – на идейна или етническа основа, и етническа корпорация се проявява във вида посредничество, който въпросната организация осъществява между гражданите и институциите на държавата. Докато партията мобилизира и канализира свободния граждански избор на основата на ценности, идеи и програми, етническата корпорация подменя гражданския избор със система на авторитарен контрол от страна на организирания етнически елит върху членовете на етническата общност.

При случая с ДПС този контрол започна със системна манипулация на по-бедните и необразовани общности на турския етнос – със заплахи за “повторение на възродителния процес” ако не гласуват за ДПС. Продължи с изграждане на стройна организационна система за пряк физически контрол върху вота на турци и други мюсюлмани (българомохамедани, роми и др.) – отклоняване от гласуване, както и гласуване за друга политическа сила, без това да се разбере от организационните работници на ДПС, към средата на 90-те години вече не бе възможно, не е възможно и до ден днешен. Масовото навлизане на ДПС в местната и – особено – в националната изпълнителна власт след 2001 г. разшири ефективно авторитарния корпоративен контрол върху цялостния стопански, културен общностен живот на турци и мюсюлмани. Собствениците на малки магазини, продаващи стоки на кредит, всички бизнесмени, естествените общностни лидери, главите на по-значими семейства и родове – всички те са пряко зависими от упражняваната от ДПС институционална власт за оцеляването и просперитета си. ДПС им гарантира позициите само срещу “услугата” да осъществяват пряк и всеобхватен контрол върху обикновените турци – гласоподаватели. Задачата е 100 процента гласували, до един – за ДПС. Репресивната институционална, стопанска, културно-патриархална власт на етническата корпорация ДПС е всеобхватна. Тя се осъществява чрез мащабна и задължителна за всички нива на общността корупция, която привежда в движение както стимулите за облагодетелстване, така и патриархално-репресивните механизми на изолиране, анатемосване и социална анихилация на отклонилите се от “правия път” на ДПС.

По този начин етническата корпорация ДПС се превръща не просто в “държава в държавата”, а в мощна авторитарна държава в разкапаната институционално и мотивационно българска държава. Практиките на подобна корпоративна интеграция не са изобретение на ДПС – в една или друга форма те се осъществяват на различни места в Европа, където живее компактно турско население. Така например в Германия турските консулски служби организират структури от “стотници”, “десетници” и отговорници на всички други нива между живеещите там турци – немски граждани, за да бъде подкрепена предварително определена политическа позиция.5 Спецификата в подхода на ДПС е в надграждането на авторитарния контрол върху етническото малцинство с целенасочено привилегироване на корумпирани институционални представители от други етноси – българи, роми, помаци – и интегриране на властовата им база към тази на движението.

От гледна точка на културно-генетичната типология, ДПС възпроизвежда категорично разделение между патриархално-авторитарна ценностна и организационна визия за своите избиратели и поддръжници, и стремеж към развитие на модерен и предприемчив елит на партията и етническата общност. (Елитът на партията и общността трябва да се припокрива на 100 процента.) Елитът на ДПС е най-качественият партиен елит в страната от гледна точка на образование, предприемчивост, способност за рационална организация – което го разполага почти изцяло в културно-генетичния тип на рационалистичния индивидуализъм. Казвам “почти”, защото за членовете на този елит със същата сила както и за общността важи желязната дисциплина и безропотно подчинение на корпоративната воля за единство, осъществявана чрез персоналния култ към водача Ахмед Доган. Нека още веднъж направим разликата – ДПС е корпорация, етническа корпорация, а не гражданска политическа общност. Корпоративният принцип на организация не е егалитаризмът, демокрацията или плурализмът – дори и в най-демократичните общества корпорацията е подчинена на логиката и йерархията на централизирания мениджмънт, безмилостната рационализация, йерархичното подчинение и ориентацията към максимален практически резултат (печалба). Не може да се отрече, че Ахмед Доган е безупречен мениджър. Което в български условия мнозина бъркат с определението за “отличен политик”.

Организираното в етническа корпорация турско етническо малцинство е дългосрочно предизвикателство за българската национална и гражданска политика. Предизвикателството не се крие в определението “турско” и в съществителното “малцинство”, а в понятието за етническа корпорация, дори само корпорация, което изразява факта на откъсване, изолиране отстраняване на една съществена част от българското гражданство от процесите на граждански и политически дебат и избор. Безправието на обхванатите от корпоративния октопод граждани на практика превръща етнокорпоративния елит в неотговорен пред никого силов фактор, който разполага със системно нарастваща институционална власт в държавата без да е подложен на механизмите на контрол или поне баланс, действащи при останалите участници в политическия процес. Кой може да контролира ДПС – за злоупотреба с власт, за корупция, за нарушение на закона – ако щете само с репресивния контрол върху избирателното право на етническите турци? Ако нарастващите претенции на ДПС бъдат по някакъв начин блокирани от останалите участници в политическия процес – каква е гаранцията, че репресивната мощ на етническата корпорация няма да се стовари върху държавата, организирана и като етническа криза, и като корпоративна блокада на институции?

Единствено благоприятната възможна стратегия на демократичната държава и демократичното гражданство в България е стратегията на демонополизация на етническата корпорация ДПС. Подобна стратегия, между впрочем, е изискване преди всичко на българската конституция, която регламентира равни права и отговорности на гражданите, от които мнозинството етнически турци и мюсюлмани са де факто лишени. “Българският етнически модел” – понятие, под което Ахмед Доган разбира негласна сделка между ДПС и българската държава за конструиране, поддържане и разширяване на етническата корпорация върху турското малцинство срещу гаранции за етнически мир – е на практика дългосрочна бомба със закъснител, заложена под етническия мир, чието избухване е предопределено и неизбежно. Подобно на всяка корпорация, етническата корпорация ДПС не може да не експанзира, да не засилва ефектите на общностна изолация на етническа основа, на мащабна корупция в институциите на държавата, да не произвежда напрежение между принципите на една държава, изградена върху гражданско представителство и една изолирана територия, подконтролна на абсолютна и авторитарна власт на един корпоративен елит.

Демонополизацята на етнокорпоративния монопол не може да се осъществи с репресивни средства – в съвременна България и в демократична Европа. Тя трябва да се осъществи чрез целенасочени политики на създаване алтернативни и привлекателни възможности за гражданско и политическо представителство на българските турци. Патриархално-йерархичният културен генотип на мнозинството от тази общност не предопределя нейното подчинение на една единствена политическа алтернатива или организация. За държавата и гражданското общество в България е също така важно да гарантират равните условия на етническите турци за всестранна реализация в българското общество. Резултатът от това ще бъде ефективна модернизация, или преход на значими части от турската етническа общност от патриархално-йерархична към модерна индивидуалистична картина на света и планиране на собствения житейски път. ДПС е успешен агент на модернизация само в рамките на един малък и стриктно контролиран етно-корпоративен елит. Успехът на неговата етно-корпоративна стратегия в дългосрочен план е пряко зависим от удържането на патриархално-йерархичния културен генотип като доминиращ в общността за целите на нейното ефективно манипулиране и подчинение.

От гражданска гледна точка етно-корпоративният статут на турското етническо малцинство представлява правозащитна дилема и предизвикателство. Не е нито правомерно, нито легитимно дългосрочното обезправяване в граждански, политически и общностен план на една съществена част от населението на страната. От гледна точка на базисната институционална и гражданска стратегия за национална интеграция, възпроизвеждането на подобна пропаст между демократичен конституционен ред и етно-корпоративен монопол е пряко контрапродуктивно. Отделен, но важен е въпросът, че етно-корпоративната изолация на цели сектори от обществото провокират дългосрочни и разрушителни популистки алтернативи сред значителни части от мнозинството на етническите българи. Тази популистка вълна генерира силна гравитация към авторитарно-патриархални, традиционалистко-йерархични версии на примитивен дефанзивен национализъм като антитеза на успешен преход на значителни части от българското общество към модерно-индивидуалистичен културен генотип и картина на света. В този смисъл както етническият корпоративизъм на ДПС, така и популистките му политически рефлексии сред българското етническо мнозинство са деструктивни по отношение на основната стратегическа цел на българското общество – успешно приключване на процеса на модернизация чрез ефективна гражданска демокрация и свободна личностна реализация.

Процесът на интеграция в националната общност на една малцинствена общност не предполага асимилация – напротив, илюзиите на авторитарния етно-национализъм, че заличаването на етно-културните различия води до пълноценно национално единство са контрапродуктивни спрямо реалната интеграция на малцинствата в две направления. Първо, асимилационните държавни стратегии практически винаги водят до етническо напрежение и конфликт. Второ, дори и рапортувана като успешна, асимилацията почти винаги е повърхностна – за което свидетелстват многобройните опити за промяна на етно-национална идентичност на Балканите. За разлика от асимилацията, процесът на интеграция на малцинствените групи в една национална демократична общност се изразява във формирането на комфортна среда за обитаване на съответната група, органично вписана в националното гражданско, стопанско и културно пространство. От тази гледна точка успешната интеграция се измерва с искрената мотивация на съответната малцинствена група да остане в това национално пространство, да не поема риска за радикална промяна в една или друга посока.

Турското етническо малцинство бе една доста успешно интегрирана група в българското общество до 1984 г. За това допринасяха три основни фактора. Първо, традицията на мирно и демократично съжителство между българи и турци след Освобождението, съпроводена със свободно политическо представителство на турците и гарантирани условия за съхраняване на техните обичаи, идентичност, верски и образователни практики. Второ, системните усилия на политическия режим през 50-те-70-те години за гарантиране на общностните, образователните и представителните права на турците, макар и в система на комунистически контрол върху българското общество. Трето, сравнителните предимства в образование, професионално развитие и поведенческа култура между българските турци и голямото мнозинство граждани на република Турция чак до края на 80-те, дори на 90-те години на ХХ век. Процесът на интеграция на българските турци бе брутално прекъснат от т.нар. “възродителен процес”, чиито последствия страната търпи до ден днешен.

След краткосрочен успех на реинтегриране на турци и мюсюлмани в националния граждански процес след 1989-91 г., осъществено с помощта на ДПС, превръщането на това движение за етнически права в етно-корпоративен монопол прекъсна този интеграционен процес. Дейността на ДПС днес води по-скоро до системна дезинтеграция, изолация и капсулиране на смесените райони и тяхното население от националната гражданска общност. Авторитарният елит на ДПС запазва изцяло за себе си контрола и механизма за дозирана селективна интеграция на турско-мюсюлманската общност в българския обществен живот. Затова политическата стратегия на ДПС е все по-малко съвместима с българския национален интерес.

2. Ромите в България

Всяка стратегия или целенасочена политика спрямо ромското малцинство трябва преди всичко да отчита обстоятелството, че за разлика от свръх-хомогенизираната общностно и политически турска етническа общност, бълагрските роми са изключително многообразни като общностна и суб-групова идентичност. Това многообразие се проявява на поредица от равнища на външна аналитична оценка, на интерсубективна, общностно-културна идентичност, както и на ниво лична и групова картина на света или културен генотип (vMEME). “Роми” или “цигани” е понятие, което само до известна степен изразява чувство за общност в това родово, езиково и културно-генотипно многообразие и е по-скоро определение на другите за циганите – ромите. С интегрирана ромска идентичност, надхвърляща вътрешно-общностните различия, се чувстват преди всичко немногобройните представители на ромския елит.

Рязката обособеност на ромите като малцинство спрямо българското етническо мнозинство се обуславя не просто и не само от културната им уникалност, но и от обстоятелството, че тази уникалност се разгръща преди всичко на ранните, ниските нива на културно-генетична определеност (vMEMES) – магико-митологична, племенна картина на света, феодално активистка, героико-егоцентрична и авторитарно-патерналистка, йерархично-традиционалистка. Рационалистичният индивидуализъм като културен генотип е еволюционно ниво, на което се намират главно представителите на новосформиращия се ромски елит.

Описанието на общностните идентичности чрез еволюционните разделения на културния генотип е безспорно необичайно и за някои – прикрито сегрегационо. Независимо от подобни подозрения обаче, просветляващо е да приемем реалността, че както отделните индивиди еволюират през житейския си път от нивото на инстинктивно оцеляване на бебето до майчината гръд, през нивото на приказния магичен свят, където лошите хапят, а добрите – галят, та до нивото на зрялата модерна или постмодерна личност, така и човешките общности се развиват през историческия процес. По-ранното еволюционно ниво е свидетелство не за непълноценност, а за перспектива. Когато по-старите – и еволюционно по-разгърнати култури си отидат от този свят, ще ги сменят по-младите, все още притежаващи историческа перспектива. Не е ли малко странно, че на равнище общности сме подозрителни към една еволюционна логика, която приемаме безапелационно на равнище индивиди?

Първата картина, която изплува пред очите ни при споменаване на думата “циганин” или “ром” е шарено облечената ромка, която загадъчно те вика за да ти предскаже бъдещето, за “да ти развали магия”, за да ти даде свръх-целебна билка. Тези умения са не само етно-фолклорна специфика. Те са израз на една картина за света, през която нашите предци са минали, но достатъчно отдавна, за да можем ние да я забравим – или по-точно да я впишем в подсъзнанието си…И да я вадим на съзнателно ниво винаги, когато сме безпомощни, блокирани, в безизходица.6 На това културно-еволюционно ниво светът е съвкупност от магико-митични символи и ритуали, чрез които родовата общност подрежда и обяснява ежедневието си. Тази причинно-следствена връзка е доста различна от комплексната рационална логическа система на обяснение, произвеждана от модерния свят. Различна е и от обяснението за “Божи ред” на земята, възприето от патернализма-традиционализма. От наша гледна точка магико-митологичния племенен свят е по-примитивен, но по-духовен и загадъчен, проникващ в пространства, с които ние не разполагаме. Разликите са фундаментални и на всекидневно ценностно равнище.7

През 50-те – 60-те години комунистическото управление насилствено засели скитащите ромски чергарски кланове в градове и села като изискваше от тях всички доказателства за уседналост – училище за децата, задължителна работа за възрастните. Мотивацията за тази кампания дойде, разбира се, от модерното марксистко разбиране за “преодоляване на изостаналостта” чрез подходяща социална система, политика и социализация. Принуждаването към уседналост обаче бе успешно преди всичко сред тези ромски общности, които и без това бяха достигнали до един следващ колективен етап на културна самоидентификация – този на традиционната патриархална йерархия. На този етап, главно, но не само под въздействие на монотеизма, човекът и общността се развиват чрез представата за един необходим и трансцедентно осветен порядък на света, в който доброто е свързано със спазването на предписаните норми и правила. Този патриархален авторитаризъм, характерен за еволюционното развитие и на мнозинството етнически българи до ден днешен, стоеше в основата на общественото примирение и послушание пред комунистическия режим, независимо от нивото му на репресивност, а самият режим изглеждаше почти трансцедентно-монолитен в очите на своите поданици.

Ромите, които споделяха това ниво на културна еволюция уседнаха относително безпроблемно през 60-те и 70-те години, адаптираха своите трудови навици към държавно-регулираната икономика и съхраниха – в по-голяма степен от мнозинството българи – специфичната търговско-предприемаческа култура на патриархалното общество. Политиките на държавата и гражданското общество, които трябва да бъдат разгръщани с цел интеграция на тази част от ромите не могат да имат твърде много общо с политиките спрямо останалите роми, нищо, че те биват общо наричани “цигани”.

Насила заселените чергарски ромски общности в магико-митологичен родов стадий се адаптираха към новия си живот доста по-трудно и противоречиво. Някои от тях – главно родовите елити – еволюираха към културния генотип на егоцентрика-феодал и властелин, разположен в исторически план между магико-митологичния и авторитано-патерналистичния стадий. Те и до днес стоят в основата на тези ромски елити, които безмилостно експлоатират обикновените хора от своите родове, разгръщат система на родово и племено базирана организирана престъпност и създават немалко “ромски НПО” с цел “оползотворяване” на финансирането по ромски проекти. Тези феодално-аристократични елити, които (заедно с всички останали български мутри) изповядват веруюто, че светът е джунгла, в която побеждава по-силния, по-смелия и по-безкомпромисния, нямат нищо общо с крехките кълнове на истински модерни ромски елити, които се формират около гражданските инициативи за подпомагане на ромските общности.

По-голямата част от ромите, заселени насилствено преди 30-40 години и възпроизвеждащи магико-митологична родова идентичност не успяха да се адаптират към уседнал – още помалко урбанизиран – начин на живот и дегенерираха до общностния статут на гетото. Този процес бе по-бавен до 1989 г. поради дължимото – поне външно – поведение пред комунистическите власти. Той се ускори главоломно до скорост на свободно падане след дезинтеграцията на българската държава и свеждането на гражданската общност до съвкупност от общностни и лични стратегии за оцеляване по “естествен път”. За мнозинството българи и за част от ромите този “естествен” път бе възраждане – в една или друга форма – на традиционните социални връзки и взаимообвързаности на патриархалното общество, частично изоставени в процеса на модернизация при комунистическото управление. За мнозинството роми обаче пълноценното завръщане към свободен чергарски живот не бе практически възможно. Културната и общностна дегенерация до нивото на гетото бе техния – трагичен и неуспешен – опит да се адаптират към промяната.

Ако обобщим тази макар и малко огрубена картина от гледна точка на “обективни резултати от прехода”, ще достигнем до следната равносметка. Има малък, засягащ относително малка част от ромските общности успешен опит за адаптация към реалностите на пазарния капитализъм и към практически отсъстващата (дори и като “нощен пазач”) държава на тези ромски общности, които се намират на авторитарно-патерналистичен, йерархично-традиционалистки стадий на културно-генетично развитие заедно с по-голямата част на българския народ. Можем да регистрираме и един още по-малък, противоречив като резултат успех за формиране на модерен ромски елит, засега по-скоро като малобройна група от разхвърляни тук там индивидуални представители. (Част от тази група, за съжаление, предпочита да емигрира в търсене на по-добри житейски шансове от тези, които й се предлагат в ромските общности.)

Големият неуспех и голямото предизвикателство пред българското общество е експанзията – количествена и качествена – на ромското гето. Освен генератор на всички възможни човешки трагедии и падения, гетото възпроизвежда свои собствени модели на организирана престъпност, индивидуална и групова безотговорност, отчаяние и морална дегенерация, които са инкубационна среда за всички най-опасни предизвикателства пред сигурността в съвременната глобална епоха. Не мога да го докажа, но имам усещането, че сме преминали отвъд точката на обратимост на процеса на гетоизация. Ако това наистина е така – ако приемем песимистичния сценарий, налице са съвкупност от методи и стратегии за контрол и поетапно управление и справяне с проблема, които са прилагани на различни места по света. Възможни са и наши собствени стратегически решения. Два типа стратегии са особено важни в този контекст.

Първо, стратегии на модернизация. Макар и да не са в състояние да преодолеят бариерите на културно-еволюционните стадии на развитие, модернизационните стратегии, приложени на индивидуална основа към реалноста на разпад и атомизация в гетото могат да дадат ограничени, но значими резултати. Най-добрият пример за подобен пакет стратегии е програмата Affirmative Action 8 , стартирана в САЩ през втората половина на 60-те години. Тази програма гарантира квотно привилегировани условия за образование, работа и социално подпомагане за представители на афро-американската общност в тяхното лично качество. В резултат на тази програма за около четири десетилетия около 25-30 на сто от обитателите на черните гета бяха изведени и интегрирани в рамките на американската средна класа. Тези цифри могат и да изглеждат като доста скромно достижение, но на практика преодоляването на социалните и културните бариери за интеграция на афро-американците (предвид вековната история на робството и сегрегацията) за толкова много хора от тази общност е наистина феноменално.

Базираните върху индивидуално усилие и амбиция стратегии от типа на Affirmative Action произвеждат много по-добри резултати на социална реинтеграция, отколкото редица други, общностно насочени модернизационни политики. Така например де-сегрегираното образование в САЩ след средата на 60-те години, освен че редуцира сериозно качеството на обучението, допринася твърде периферно за извеждането вън от гетото на младите поколения афро-американци. Още по-малко ефективни в това направление са показните социално-модернизационни кампании за “благоустрояване” и “интегриране” на гетоизираните райони чрез показни кампании от типа на тези, които наблюдаваме и в България: построени 50 мезонета и/или еднофамилни къщи за роми; поправени 10 покрива на ромски къщи по повод посещение на британския престолонаследник принц Чарлз и др. под.

Най-ефективни са модернизационните стратегии в селектирането и култивирането на общностен елит – посредник между вътрешната инфраструктура на гетото и институциите на обществото извън него. Тук могат да изброят всички програми за ромско участие в частите на полицията, на социалните служби, за представителство в местното самоуправление, в програми за образование и здравеопазване и т.н. Без функционирането на подобен елит, гетото е на практика територия, напълно закрита за достъп на държавните институции и гражданското общество.

Второ, стратегии на социална и културна адаптация, стратегии на посредничество от страна на държавата и гражданското общество между общности с различно равнище на културна самоидентификация.

Форсираната социализация към модерно съзнание е правдоподобна като стратегия, насочена към индивиди, но не е реалистична като стратегия за бърза общностна еволюция. Още помним времето, в което учебниците по марксизъм-ленинизъм ни учиха, че Монголия е влязла от феодализма направо в социализма, а Белгия все още се влачи по капиталистически път. Минаха няколко десетилетия и се оказа, че Монголия все още се стреми да излезе от феодализма, а Белгия си е там, където й е мястото, и не се “влачи”, а се развива според собствените си и чуждите разумни очаквания. Така както “пролетариатът” не се превърна в “хегемон на историческия процес”, така както Лениновата готвачка така и не се научи да управлява ( а не й и трябва), така и ромските гета на съвременна България няма да се превърнат за обозрим период от време в китни квартали на средната класа – въпреки уверенията в противното на редица реципиенти на финансиране по ромски проекти.

Необходими са разносрочни и реалистични стратегии за разрешаване на възможни задачи, свързани с подобряване на статута на тези общности. Една от тях е стратегията за организирана еволюция до най-близкото ниво на културен генотип, от което общността е деградирала до гето – еволюция до магико-митологичен племенен стадий на ценностна и социална организация. Това разбира се не предполага нито ускорени курсове по вуду магия, нито разпространението на специфични езически култове сред гетата. Не е много реалистично и възстановяване на открито чергарските форми на социален живот. Напълно са възможни обаче други, по-сериозни и пълноценни методи за културна еволюция. Един от тях се демонстрира от евангелистките църкви, които намират безпогрешните културни кодове за превръщане на гетоизираната тълпа в организирана общност от вярващи, които преобразуват живота си до неузнаваемост. Примерите за това са налице в цяла България.

В света има множество примери за асистирано съхранение на първични, аборигенни култури – на папуасите в Гвинея, на маорите, на аборигените в Австралия от страна на модерните държави, израстнали на техните територии. Макар и много противоречив, такъв опит има и в САЩ, и в Канада по отношение на индианските племенни култури след началото на ХХ век. В Канада резултатите са значително по-добри – там индианци и ескимоси продължават своите производствени и житейски традиции, макар и в наподобена – полу-музейна среда. В САЩ политиката на резерватите води по-скоро до подобие на гетоизация. България – в контекста на общия за ЕС ромски общностен проблем може да помисли за подобни методи на възраждане на занаяти, фолклорни традиции, традиционни форми на обитаване и т.н.

Стратегиите за преобразуване и интегриране на малцинствените общности са възможни само в единство с поредица други стратегии, насочени към останалите граждани, формиращи “мнозинство”. Посредничеството между общностите на различни етапи на културно-генетично развитие, представляващи многообразието в дълбочина, и между общностите, обособени по етнически и субкултурен признак – т.е. по хоризонтала на многообразието, трябва да бъде основен стратегически приоритет както на държавно-институционално, така и на гражданско ниво. По своята същност демократичният политически процес е точно такъв процес на посредничество. Възникнала като идеен и политически израз на културата на рационалната модерност, представителната демокрация през XIX и XX век се развива именно като механизъм за съвместяване на многообразни класови и етно-национални култури в процеса на политическо управление. Едно от основните измерения на съвременната криза на демократичното представителство е трудността да се посредничи и съвмести рязко нарастналото многообразие както по “вертикала”, така и по “хоризонтала” на социалните и културно-генетичните различия. За условията на България, промяната на манталитета, на картината за света на мнозинството по малцинствените проблеми е conditio sine qua non за успеха на всяка малцинствена стратегия и политика.

Бележки:

1. Примери, доколкото тук са необходими, за подобен подход могат да се открият в теориите на J. Loevinger, E. Neumann, J Gebser, Clare Graves, Don Beck & Christopher Cowan (“Spiral Dynamics”) и др.
2. По-подробна презентация на културно-еволюционните типове (vMEMES) – value MEMES – в теорията на Спиралната динамика виж в Beck, Don, Cowan, Ch. “Spyral Dynamics”, 1996.
3. Тук се изключва съветско-китайския комунизъм като идеологически структурирана версия на авторитарния и репресивен патернализъм, ъп-грейдван до тоталитаризъм с помощта на властовите технологии на ХХ век.
4. Тези определения са доста тромави и променливи в текста с една единствена цел – да се пести време и текст от методологическите обяснения в полза на съдържателния фокус – българските малцинства.
5. Турският етнически вот масово подкрепи социалдемократите на изборите през 2005 г. заради благосклонната им позиция към турското членство в ЕС, за разлика от ХДП и ХСС, които са скептични към приемането на Турция.
6. Подобно на всяка криза на обществената и личната перспектива, българският преход създаде условия за бурен разцвет на магико-митологичния свят – огромно разнообразие от екстрасенси, врачки, амбулантна езотерика и апокалиптична пропаганда. Кризата – както лична, така и общностна – е неспособност за пълноценно обхващане и контрол на действителността от позициите на достигнатата, усвоената културно-генетична картина на света. Когато не можем да контролираме степента на сложност и конфликтност на собствения си свят, ние болезнено открехваме вратата към предходни етапи на лично и общностно развитие. Така кризата на нашия модерен свят след края на комунизма заведе мнозина от нас обратно в патриархалния, дори и до магическия свят. И тръгнахме по врачки…
7. Ако циганин на нивото на родово-племенната култура ви открадне една кокошка, той го прави не само защото е гладен и невъзпитан, а защото вижда, че вие имате четири кокошки. В неговото съзнание грижата за храна за утре или за след два месеца не съществува. Щом вие имате четири кокошки, а за да се нахраните ви стига една – защо той да не вземе една и за себе си? Така експертите на ПРООН в Мозамбик през 70-те години на ХХ век имаха базисен културен проблем да обяснят на местните кандидат-фермери защо трябва да отглеждат и събират зърнени култури за срок най-малко от една година – грижата за храна за толкова дълъг период за някои от тези африканци била непозната. За тях грижата за храната е всекидневна, а идеята, че трябва да се грижат за времето след 365 дни – абсурдна.
8. Affirmative Action – система от програми за квотно представителство на афро-американци в учебните заведения, в публичните институции, както и квоти на пазара на труда, гарантиращи заемането на определена част от свободните места от представителите на това малцинство.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s